kulturologiq - lekcii

tuk 6te se opitame da ka4im lekciite po kulturologiq

s pravi skobi - [] sum pisala moi komentar otnosno zapiskite koito imam poneje mi iskaha da dopylvam i popravqm na nqkoi mesta teksta.

cqlata lekciq ne moga da q prika4a na 1 pismo taka 4e 6te se opitam vsqka tema da e otdelno. ili po kolkoto tekst subere tam. 6te vidq.

СРАВНИТЕЛНА КУЛТУРОЛОГИЯ

1. Исторически преглед на понятието „култура”.
2. Науки за културата и съществени представители.
3. Основни аспекти на съвременното културознание:
3.1. Памет – индивидуална; колективна; комуникативна и културна;
3.2. Идентичности – капитали и обичаи;
3.3. Национализми, миграции и gender;
3.4. Ксенология.
4. Критерии за съпоставително културознание.
5. Примери за съпоставителни културоведски проекти.

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА ПОНЯТИЕТО „КУЛТУРА”

Съвременна дефиниция за културознание: културознанието е дисциплина, чийто терен е или поле за изследване е интегритивен. Той обединява предмети от сферата на познанието, които се третират и в други специфични науки. То е по-скоро специфична перспектива, която във всеки един конкретен случай на изследване формулира, адекватния за този случай корпус от наблюдавани феномени и го анализира, и интерпретира с мотивирано подбрани методи, способи и научен експериментариум.

СК третира приликите и разликите м/у две предварително очертани културоведски полета, съдържащи съответстващи си явления. Например, ако изследователското поле е формулирано като: Принципи на управление в обществото, то следва дасъдържа като корпус от наблюдавани и оценявани феномени:
1. Съвкупност от самите предмети, т.е. механизмите за изпълнение на управляващите; структура на управляващия състав; взаимоотношения м/у управлявани и управляващи; местата, които съществуват като центрове на управление; формата на комуникация; типа структура.
2. Специфично практикувани методи – интердисциплинарни, заети от частните науки: социология, социо-психология, право, философия, история и др.
3. Подбор на адекватни способи и инструменти за наблюдение, описание и анализ, които способи трябва да гарантират документиране, анкетиране на конкретните случаи, схематизиране, за да осигурят осъществяване на индуктивния подход, т.е. на превода от конкретното изследване към абстрактните принципни изводи.

Особено внимание заслужава обстоятелството, че културознанието е част от предмета си – изследва исторически семантики; архивирани моменти на самотълкуване на обществото, т.е. то е самоотражение. Тази трактовка почива на понятието за „култура”.

Прави се разлика м/у културознание в 1 ч. и науките за култура, които са хуманитарните науки, наричани още науки за духа. В исторически план, в традициите на немския идеализъм 1800 г. от философията се отделят хуманитарните науки, а 1900 г. се осъществява прехода към модерността. При него се оказват анархични онези моменти във виждането за културата, които са обвързвали човешкото битие и общественото познание с трансцедентни мотиви (отнасящи се до свръхестесвеното). След това културознанието се налага като антропология – засилва се значението на частните науки за обществото.

В постмодерен план – средата на 20 век – отваряне на отделните частни науки една към друга. Все по-голям авторитет има интердисциплинарния подход, който прави възможно културознанието.

Съвременното понятие за култура се установява именно в резултат на тези интердисциплинарни дисциплини, при които културоведът не се бои от творческия еклектизъм (съчетание на гледни точки от различни научни системи).
КУЛТУРА – съвкупност от учреждения, действия, процеси и символични форми, които посредством пленомерни техники трансформират наличната природа в социално жизнено пространство; поддържат и подобряват това пространство като развиват и внедряват необходимите за целта инструменти: знания, похвати; утвърждават ценностните моменти, стойностите; осъществяват особени ритуали – религии, празници, школи и така създават социални редове и комуникационни символи – светове, придаващи трайност на дадената културна общност.

Възникване на понятието за култура – традициите се коренят в гръцката антиност, където се прави разлика м/у „physis” (това, което е дадено само по себе си, наличното – природата) и “techne” (създаденото от човека – един накладен огън е култура). Още със създаването на тази композиция възникват две различни тълкувания:
1. „physis” – природата е примерът за подражание, а културата е “mimesis” – подражателното произвеждане на копия на „даденото” чрез техника.
2. „physis” – природата е само суровина, набор от материали, а техниката, изкуството е същинският свят на контролирани от човека условия.

Опозиция м/у реда и хаоса.
Хаосът – необозримото, непостоянното; основното му проявление е метаморфозата; той е непредвидим и неконтролируем; необработеното; неоформеното; безпаметно и чуждо; неприсъщо; непринадлежно; непонятно и непознато; обикновено се свързва с идеята за природата.
Културата е полето на познатото, респективно – познаваемото; механизъм на реда, който се характеризира с постоянство в пространствено отношение и продължителност в темпорално отношение; гарантира стабилността на дадената човешка общност.
Тази опозиция м/у ред и хаос задава и др.:
Опозиция м/у система и околна среда. Важна още в Древен Рим; възниква термина за „култура”:
colere – живея, обработвам дадена земя, грижа се за нещо – първоначално това е агрокултурата. Още в Античността и особено в Рим, тези опозиции са осъзнати като такива и orolo – ред, е една от най-висшите ценности; той е присъщ на системата – структурираното, култивираното пространство; уязвим от влиянието на хаоса и затова трябва да бъде ограничен от границата limes, който утвърждава мисленето за култура и некултура в различни отношения: във физически смисъл – границата „създава” опозицията м/у земна сфера, твърдата и обработваема земя; в етническо отношение, още в Античността; разграничение м/у римляни и варвари (респективно – славяни); по отношение на образованието в Германия и Франция (12-13 век) силно разграничение м/у literati – автори, възпитани в традициите на писмената пимо-католическа култура; творят на писмен латински и ideodae [ide’ode] – автори, израсли в контекста на народните езици – немски, френски, провансалски; творят на конкретен диалект; произведенията им се предават предимно в устен вид.
 Portfolio – съдържа определени образователни компетенции; формирането на тези компетенции е въпрос на разграничаване в религиозно отношение – същностното значение на религиозните отграничения. Прокарването на граници е акт на установяване на култура. То може да е в хоризонтален или вертикален план. Например, отграничаването м/у живот и смърт, не само биологично, но и като опозиция м/у физика и метафизика. Тази сложна структура на културното пространство предполага, че в културознанието често се формират пространствени модели (стереометрични). Културоведските изследвания могат да се специализират в обектно-аналитично направление (да проучват и анализират) културните явления; или в оценъчен план – да присъждат атрибути с оценъчен характер – дали нещо е добро или лошо – упадък или развой; например, третирането на понятието за прогрес през последните 20 века.

НАУКИ ЗА КУЛТУРАТА И СЪЩЕСТВЕНИ ПРЕДСТВИТЕЛИ

1. Агрикултура – наука за обработването на земята; идеята за труда и човешката целенасочена намеса.

Хезиот (7 век пр. н.е.) – „Дни и дела”, наръчник, в който се съдържа известна критика на културата и се наблюдават наченките на съзнание за историчност. Формално погледнато, наръчникът е селскостопански календар. От културно-историческа гледна точка е интересен, защото е фиксирал съзнанието за културни практики, хронология и възвращаемост. Интересна е теогонията в него (съвместимо съществуване на богове и хора). Коментирани са качествата на боговете и на хората недиференцирано (както в гръцката митология). Говори се за Златен век, който лежи в миналото и за Железен век, като определение на настоящето – видяно е едно низходящо развитие на цивилизацията. Културният скептицизъм се появява почти едновременно с възникването на идеята за култура.

Херодот (5 век пр. н. е.) – въвежда съображението за плурализъм в културата – за различни културни общностни култури, от една страна и от друга, той се занимава с критика на различните културни полета – коментира различни битови и религиозни обичаи – жертвоприношения, практики на лукса; разсъждава в/у риториката като изкуство да се влияе на публиката чрез слово; занимава се с въпросите на културните институции и критикува тенденциите към корупция, криминализиране на елита и качествата на законите (валидни и днес).

2. Хуманитаристика – наука за култивирания човек. В центъра й е понятието за „peideia” – поддържането на добрия вид на човека (външно и вътрешно), душевността, манталитета.

Цицерон – разлика м/у култура „animi” на душата и агрокултурата. Подрежда в двете полета слвдните области:
- в култура „animi”: морал, нрави, благодушие, образование;
- в агрикултурата: селско стопанство, градоустройство, право, битови условия.

Въз основа на това римската култура формира разграничаване м/у вън и вътре, спрямо индивида или обществото, но и взаимоотношението м/у материалната база и идейните ориентири. Основните маркери на това общо понятие за култура са: civilitas, urbanitas, humanitas – те отделят пимлянина от варварина. civilitas – това, което се полага/отнася до гражданина на Рим; urbanitas – маркира гражданския статус, по отношение на нормите на поведение: благопристойност, социален ангажимент; humanitas – образователният ценз; способността за мислене и познание – състоянието на съзнанието. Всички останали са живи същества – варвари и животни.

1. Християнството носи първите теории на познанието. В християнските религиозни практики има една основна операция – exegesa – изкуството да се тълкуват религиозните текстове; боравене с библейски текстове, тяхното разчитане и осмисляне от трите канонизирани езика – еврейски, гръцки, латински и трансформирането на тези нормативни документи на християнството в народните езици на европейските народи, Това е много съществен момент от гледна точка на развитието на т.нар. модерни езици, които се налага да развият система от термини, които се повлияват много силно от структурната специфика на канонизирания език (в средата 12в. , влияние на латинския); има значение и за възникването на науките за превода, културния трансфер. Еxegesa е система от съображения, правила, преводачески решения, която изостря съзнанието за диахроничните разлики. Когато в Средновековието започва този процес, става ясно, че старите онаследени културни явления, разписани в библейските текстове, вече не са самопонятни, без, обаче, да могат да бъдат отхвърлени като варварски, хаотични, некултурни. Съзнанието на диахронните различия формира понятието за културно наследство. това, от своя страна, установява културата като метаобект, спрямо писмеността като обект. В рамките на този процес става ясно, че е нужен квалифициран персонал, ерудирани експерти, които да се занимават професионално с четенето и тълкуването на текстовете и по силата на тази специализация се различават от неспециалистите. С формирането на този специализиран персонал се създават различни съсловия и се полагат основите на възникването на интелигенцията.
2. idolatria – система за правила и норми за отношение към картинните изображения; въпросът става много актуален по времето на кръстоносните походи (12-13 век [аз съм писала 11-12 ама то все тая]), когато сред. и западната християнска култура се среща с нехристиянската: еврейска [аз съм писала израелската което е същото май] и мюсюлманска – Йерусалим – християнския свят, които има нагласата за иконично представяне на библейските сюжети се среща с противоположното виждане за забрана на всякакви картинни изображения. Развитата орнаменталност на източните писмености повлиява в/у оформлението на християнските текстове. От дискусиите по този въпрос възникват основните теоретични становища на науката впоследствие наречена „имагология” – наука за образите, стереотипите и клишетата.

Херменевтика – заука за разчитане, анализи и интерпретация на текстовете.

Свързан с християнството цивилизационен процес е бъзникването на колониите – културно-политически процес. Епохата на възникването на колониите гормира една стабилна и дълготрайна нагласа на европоцентризъм. Основното отграничение е европеец – неевропеец (също като в Рим и Атина, но в по-голям мащаб). Глобусът е картотекиран и картографиран с оглед на основната опозиция европеец с/у абориген. Оценъчната конотация е фиксирана и неотменима в продължение на два века.
Аборигенът е изостанал, защото: е идолопоклонник, живее в първично-общинен строй (не е развил сложната йерархическа пирамида на общественото управлени); борави с устни форми на комуникация и съответно е изостанал по отношение на културната памет (има само комуникативна).
Тези културно изостанали огромни територии трябва да бъдат култивирани. Появява се отново специализирания персонал за тази дейност – мисионер, мисия – където се осъществява културния експорт. От една страна се наблюдават силно изразените явления на културния шовинизъм, които съществуват и до наши дни в понятия от сорта на „третия свят”, „развиващи се страни” и нагласата на отделните индивиди: „мангал”, „негро” и т.н.
3. Модерността – сформира се схващането за две култури – природа – научни мнения в познанието и науките за обществото, от друга страна, естетическата, артистична линия на изкуствата, на музикалното, вдъхновено от музите, худ. профил. Модерността бележи бум в разрганичението на отделните науки една от друга. 19 век носи със себе си нечувана и невиждана техническа революция и с това се развиват и частните природни науки. Във философията и възприемането [предполагам, не съм го писала тва] на човешката общност се очертава атропологията като наука за културата и същевременно се очертава като доминираща система за оценки. Позитивизмът – вярата в принципната познаваемост на света, убеждението, че познанията могат да бъдат надеждно и трайно систематизирани, т.е. да се създават каталози, карти, йерархии от различни категории и понятия, с помощта, на които всяко ново явление да бъде вградено в строежа на вече познатите неща. Позитивизмът обуславя и прогностиката по отношение на културните явления, защото обществения живот и човешката психика се смята, че подобно на физическите обекти, могат да бъдат проучени; от наблюдаваните анализирани явления да се изведат закони (индукативни движение от частно към общо), а от там дедуктивно (от общо към частно) да се предвиди ставането на бъдещи неща. Позитивизмът на 19 век е своеобразна основа за съвременните културни концепции.
Антропологията формира три свойства на културата:
- ергологичност – културата е свят на изкуствени неща;
- социативност – културата е свят на обществени поведенчески форми, норми и стойности, които под формата на конвенции гарантират принадлежността на индивидите към дадена общност;
- темпоралност – културата е свят на променящи се, но и трайни величини.

Тази антропологична нагласа е тясно свързана и с развитието на филологията през 19 век. През Просвещението се работи по отношение на езиковата, етнографската, художествената идентичност. То е базата, през която се събират конкретните материали. През 19 век се разработват теоретичните постановки.
Фолологията вижда:
1. Езика вече като „дадено” – природата е като познавателен продукт, който подлежи на установяване (унифициране).
2. Езикът влияе в/у мисленето.
3. Езикът е една информационна среда, генерираща културата като цивилизационен стил – езикът е орговорен за съчетаването и компромисите, хармонизирането на претенциите на отделните индивиди за свобода, значимост, т.е. че езикът е средата за уравновесяване на различните егоизми.
антрополгията служи като негативен фон на културознанието. Още със зараждането на съвременната антропология, се появява и нейния критик –
Жан Жак Русо – въвежда субективизмът в антроплогията. До този момент под „човек” се е разбирало „човечеството”. Той се насочва именно с/у това унифициране, от една страна, и с/у силната материална зависимост на културата. Една от неговите основни тези цели деструкция на познавателните авторитети – религията, философията, науката претендират да създават общовалидни истини, но от тези претенции човекът и човешкото само оглупяват, а всъщност животът се осъществява извън съображението за добро и зло, отвъд оценката за вярно и грешно.
Християнството като основна опора на европейската културна идентичност с/д Русо е метафизиката на палача, защото работи по схемата повеля – наказание. Тази схема трябва да бъде отхвърлена, за да се родят свободните форми на животПонятието за „цел” е измислено; понятието за „отговорност” също трябва да се пренасочи от Бог към човека и тази земя. Повикът на Русо „назад към природата”, поставя началото на една много сериозна традиция, представена в края на 18 и началото на 19 век от срвнително малко индивиди (културо-философи) и, която през 20 век влияе в/у културната идентичност на хората.

Един е Ницше – с ново виждане за природата на човека. За Русо културата е обществен договор.
Кант – „Критики на разума” – чрез разграничаването на практически и чист разум, подготвя почвата за познавателния скептицизъм.
Ницше се съсредоточава в/у структурата на личността и въвежда спомена за прецивилизационното състояние на човека. Борави с опозиция м/у аполоновото и дионисиевото начало в културата. Дионисиевото е първичното, спонтанно, артистично, емоционално отношение към света, а аполоновото му служи като метафора за дисциплиниращ, рационален момент, въведен в културата от съображения за обществена сигурност. От съзнаването за противопоставяне на тези два принципа, които с/д него са надисторични, Ницше разгръща критика на културата; отхвърля основните понятийни модели на европейската култура, причинно-следствен момент, предствите за численост, вярата в метрологията (изброимостта) на нещата и представите за закон надеждно описват действителността; подчертава скептицизма на Русо по отношение на основанието и целта на всяко действие, и ги нарича „конвенционални фикции” (измишльотини). Те са нужни на човека, т.к. той е боязливо същество и се нуждае от патерици, вървейки сред един непонятен свят. Когато нещо непознато се съотнася към нещо познато, то възниква усещане за ред и власт. В този смисъл е и представата на Ницше за „свръхчовека”, който ще може да оцелява и без тези патерици. По отношение на езика, Ницше също има критики – отхвърля възможността за точни понятия и твърди, че сялата култура е описана чрез метафори, които създават илюзията, че светът е познаваем, понятен и управляем.
През 20 век това непозитивно виждане се засилва. Три съществени нови момента на прехода м/у 19 и 20 век +/- 10 години:
1. Развитието на технологиите – През 19 век – развитие на индустрията в цяла Европа; в началото на 20 век това води до инсталирането на конвейера – много важно в културно-исторически смисъл; по-бързо и лесно производство на по-голямо количество стоки – променя се манталитета на произвеждащия човек, защото той губи от поглед целия продукт. Производителят не произвежда вещ с прагматично измерение, той се ограничава до определени манипулации. Това води до нова ценностна ориентация. Не само естетическият стереотип влияе отрицателно на психиката, а и личността се усеща като придатък към този конвейер. От гледна точка на групата се достига до крайната точка на развитие на масата – набор от екземпляри, обединени от поточната линия и от голямото хале. От социална гледна точка – същият момент.
2. Теориите на относителността на Айнщайн – евклидовата геометрия, в която са възпитани поколения хора, е само едната условност и нейните правила са ограничени в пространството на земните терени. В космоса този вид геометрия не е валиден, там влияят много повече фактори, там има съвсем различна гравитация, механизми и „черни дупки”, които всъщност не са дупки, ависша форма на сгъстена материя, поради което дори точните науки като астрономията, физиката, математиката се оказват временни по отношение на своята истинност и много относителни. Въз основа на това се подлага на съмнение и критика и двупонятието „пространство и време”-> времепространството. Времето е не само конструктивно, не тече по универсален начин , а е свързано с положението на тялото в пространството и скоростта на неговото движение.
3. От 1900 г. трайно навлизане на психологията във формата на психоанализата в науките за култура. Тези три процеса окончателно разклащат основите на Позитивизма на 19 век. Създават силна несигурност в културната действителност на европееца, съпоставима с времето на Ренесанса от представата (Птоломей), че земята е плоска и център на системата, към Коперник, че е кръгла и периферия в системата. ПСВ е първото мащабно събитие, в което се проявяват тези три нови момента – много масова; води се по нови правила – за 1 път човекът не е най-важният фактор; това е война на материалните ресурси; нови „играчки”: самолети, танкове – правят човека биологична работна инсталация. През ПСВ проличават характеристиките на новата култура на социално поведение -> психология на тълпите -> в неистовите битки, където се изтребват много човешки индивиди, в лагерите за военнопленници и бежанци, в масовите протести и въстания. Тези изживявания променят самосъзнанието на хората, от там и концепциите за култура (а не науки за култура).

Innka, ako nqma6 ni6to protiv, sled kato go ka4i6 tuk, moje da go razprati6 i po po6tite, poneje ne vsi4ki pose6tavat foruma

Освалд Шпенглер – показателен пример от социалната културология; учител, който получава в даден момент добро наследство. Това му позволява да спре работа и да започне да пише. Той създава „Залезът на запада”, която много добре се вгражда в евразийските дебати (от Урал до Атлантическия океан). Основните моменти на този труда са, че той поема принципни съждения вече изказвани през 19 век, но подминати заради доминиращия тогава позитивизъм. Той се обръща към Артур Шопенхауер – философ особняк и към друг също неразбран приживе, но много моден след втората световна война – Сюрен Киркегор и продължава критиката на културата и изказвана от Ницше идея, че светът съществува независимо от човека и не се подава на неговия контрол. Поставя по нов начин въпроса за стойност в културата. Шпенглер твърди, че не е доказано че човешката воля има качествено значение за света, нещата се определят от 1 енергиен поток с космогонично начало и човекът (и човечеството) е само една функция на космогоничното начало.

Точно тази негова теза съответства на Активизма в началото на 20 век. Тази воля за власт определя и развоя на културата, която Шпенглер определя като следствие от общо-морфологичните принципи на вселената. Това е едно оригинално развитие. Културата се заражда, развива се, достига своя апогей и запада, за да почине.

Това е показателна концепция за културното развитие – виждане за множество култури. Нарушен е класическият принцип на универсалност, а с това е нарушен митът за европейската култура като единствена, неподражаема предпоставка за съществуването на човечеството.

Такива претенции, за център на човешката цивилизация, могат да имат и други култури, които при Шпенглер и неговите съвременници са на национално-териториален принцип.

Морфологичният принцип дава основание и за други органични метафори в концепцията на Шпенглер и за силен оценъчен елемент в типологията на културите. Той прави исторически преглед, в който включва 8 висши култури: Египетската (30 в. пр. Хр.) по поречието на р. Нил; Вавилонската (30 в. пр. Хр.) в Близкия изток; Индийската (15 в. пр. Хр.) в южната част на Индийския п-в; Китайската (14 в. пр. Хр.) в Източна Азия; Античността (гръко-римската, 11 в. пр. Хр.) по Средиземноморието, основно в Гърция и Италия; Арабската (третира се като ранно-християнска и византийска); Мексиканската (2 век) в Средна Америка; Западната култура (9 век) в Западна Европа, по-късно в Северна Америка. Европейската култура се оказва една от многото, доста късно появила се и падат принципите за културно доминиране.

Факт за неедновременност в културния разбор, което било еретично твърдение в началото на 20 век. Този въпрос е съществен, т.к. отхвърля като несъстоятелно елементарното съпоставяне м/у две култури. Очакването, че атрибута „прогресивен, добре развит, балансиран” може да бъде преписан само на малко на брой качествени култури, като спрямо тях, всички останали да се оказват второстепенни, недоразвити.

Шпенглер отделя голямо значение на духовното общуване м/у субектите – защитава културните консервативни виждания по отношение на развитието на технологиите. Тази духовност е обвързана с урбанния начин на живот. За разлика от ранните критици на културата (Русо), в началото на 20 век, критиката на цивилизацията не предвижда връщане в гората или на полето, а напротив – търсят се модели на всички големи общности. Оттам се извежда и едно ново понятие „качество на живот”. То не предпоставя непременно лукс за всички, а висока степен на цивилизация, съчетана с висока степен на обществено съзнание.

Шпенглер класифицира културите и по други принципи – духовното начало, нагласата, която доминира в дадена култура. С/д него има една група култури, обединени от античното начало, които са ориентирани към сетивното светоусещане, към насточщето, които са надисторични и статични до известна степен. Подобно на Римската култура съществуват стойности, които траят сравнително дълго – той ги нарича аполонови култури. За разлика от ориенталските култури, които са магически (в арабските страни, с/д него). Те са склонни към приказни представи за света и виждат себе си като предназначение да бъдат, но са външно определени от битието. На фона на тези две групи, Западната култура е определена като фаустовска, която мисли исторически, битува динамично, експанзивно, търси нови възможности да се развива, нови общности и е много по-силно изложена на ентропия, т.к. всяка система, която съществува интензивно, харчи енергия за поддръжката си и се самоизчерпва все по-интензивно. Критиката на културата е една от науките за култура – Критичната теория или Нов критицизъм (ам. вариант).
Друга група науки за културите – психоаналитичния поглед и социо-психологията, която произтича от нея.

Зигмунд Фройд – в понятието за култура съществено място заема виждането за субекта (човека). Фройд става знак за прелома в концепцията за човека на границата м/и двете столетия. Най-основното и банално негово становище е за вътрешната хетерогенност на личността. („Откритието, че човекът не е господар в собствената си къща, защото там има трима господари, които непрестанно се карат за надмощие.”), т.е. конкуренцията м/у културите при Фройд е снета в личността и биографското развитие на индивида. На хода стои едно „То”, формирано от нагони или пориви, които са първично зададени и определени от физиологически нужди. Основни са нагонът за самосъхранение и за размножаване. Мотивирането на тези нагони води до тяхното разчленяване на по-фина система от мотиви, които остават обединени от една мотивационна енергия наречена „либидо” (в Античността – „жизнена сила” или общият енергиен фон на индивида, което определя волята му за живот – Фройд). От нагоните и поривите произтича и стремежът към спокойствие, почивка, към уравновесяване и бягство от възбудни състояния.
Позитивно погледнато, този стремеж мотивира идеала за нирвана, който е в основата на далекоизточните философии и в началото на 20 век като противовес на Активизма в политиката и официозната култура минава вълната на модата на Будизма. (След Вт. св. война отново става много моден). Това е интелектуализиран порив към нищото (стремеж да се рееш извънвременното всепространство).
Негативно погледнато, този порив мотивира процеса на редукция на личността като нагон за самоунищожение (да не се прави нищо, за да се успокои индивида). Считано за патологично състояние, което по линията на компенсационния механизъм, може да доведе до агресии, т.е. нагонът към редукция да се открие навън.
„Азът”, който е продукт на биографично разгръщане и се формира със самосъзнанието. Азът се счита за рационалната, осъзнатата схема на личността, която има за цел да контролира и оптимизира битието на индивида, да осмисля реакциите, импулсите, да ги структурира и да разгръща тактики и стратегии за постигане на целите. Но този „команден център” е самостоятелен. Търси влиянието на т. нар. „свръх Аз” като една установена в процеса на социализацията система от правила, норми на поведение, ценности и др. целеви компоненти, които личността е възприела от околната среда. Тази тристепенна схема за развитие на личността прави психоаналитичния подход много продуктивен за културознанието. Основно Фройд разглежда принципните си тезиси на базата на конкретни патологии, наблюдавани у негови пациенти, но се обръща и към литературни произведения, биографии на автори, към т. нар. „велики исторически личности”, към цели култури. Например, в „Тотем и табу” привлича като примери етнографски факти от културата на африканските народи (критикуван за неточности).
Психоанализата, още при Фройд, дава възможност да се изследват реакциите на индивида по отношение на различни негови защитни механизми. Тези реакции в културознанието се пренасят в/у масовите явления, в поведението на тълпата. Реакциите с „отричането”, което е блокиране на възприемането на външните събития от съзнанието. Свързана с отричането е регресията, като движение назад в психологическото време. Отказ от по-сложни операции на съзнанието, връщане към елементарните занимания. Аскитизмът, в условия на недоимък се осъществява отхвърляне на потребностите. Идентификацията (съвременни проблеми на миграцията и асимилацията) като приемане на качества и ценностни системи, присъщи на чужди индивиди за свои. Интериоризиране, т.е. въвеждане във вътрешността на личността, на норма и др., с цел да се преодолее конфликта м/у мен и другите – лежи в основата на културната асимилация. Рационализацията като познавателно изопачаване на фактите, даден феномен може да бъде превърнат в нещо, което не е застрашително или неприемливо и така може да бъде вградено в собствената концепция за света (една от масовите рационализации е расизма).

Юнг, ученик на Фройд, но в зрялата си творческа фаза се дистанцира от него и предлага нови моменти. Той влиза в трайната практика на соц. психология с понятието „колективно несъзнаване”, което към груповата психология се използва за обработване на информацията за поведението на тълпите.
Теорията му дели психиката на три:
1. Его – съзнанието на личността. Тясно свързано с него е:
2. Личностното несъзнавано (подсъзнанието при Фройд), което се счита за горен пласт на психиката, за разлика от съзнанието, то не е активно и актуално, а е латентно, но може да бъде съзнато и да стане явно. В това несъзнаваното не включва инстинктите, а става дума за вторичните/хуманни неща.
3. „Колективно несъзнавано” – кореспондира със Свръх аза на Фройд, но с разликата, че при Фройд Свръх аза е продукт на индивидуалната социализация.
Фройд – човекът като tabula rasa - началото е чиста, в последствие се нанася нужната информация. При Юнг „колективно несъзнаваното” е родовата памет. Влияе в/у поведението и особено на емоциите, мотивира „нелегално” импулсите. Проявленията му са, например, любовта от пръв поглед, чувството на дежаву, че нещо се е случвало вече, разпознаването на определени символи без подготовка, значението на митове, появили се на различни места по света, независимо едни от други. Тези задания на „колективно несъзнаваното”, Юнг форматира като архитипове – фигура, която е антропологично присъща, например „майката” или „духовната сила” (Войната на световете), „маската”, т.е. наличието на различни култури за тип формиране на представите (маска, зад която се случва видимото).
Идеята за архитиповете води до тезата, че съществуват рулеви предопределености, че индивидът по първичен начин носи социологически задания, например, че от една жена се очаква да бъде обвързана с идеята за родителските грижи, дома семейството, да бъде по-малко агресивна, по-диалогична; за мъжа – по-целеустремен, по-активен и по-успяващ в обществото – продукти на „колективно неосъзнаваното”.

Юнг развива една типология на личността:
1. Екстровертната личност, която е ориентирана към изяви, интензивен обмен с околната среда, активизъм.
2. Интровертът – ориентиран към своя вътрешен мир, своите чувства, мечти. По-зрелият тип личност. Не търси одобрението на околната среда, не се стреми да доминира, а се самоусъвършенства по ненатрапчив начин.

Начините на общуване м/у индивида и околната среда да функции:
Усещането, т.е. извличане на информация чрез сетивата. Един сетивен човек е добър слушател, наблюдател и това формира виждането му за света, чрез възприятия и по-малко с оценката. Не дава категорични оценки, а възприема, констатира.
Мисленето – рационална реакция спрямо околната среда формира оценките.
Интуицията – не е структурирана съзнато, но е не по-малко ценна за възприемането на света, за формиране на прогнози.
Чувството – отличава се от усещането. То е рационална функция – усет. Води до най-зрялото взаимодействие м/у индивида и околната среда, обединени от предходните функции.

Защо Юнг е интересен? – „Колективно несъзнаваното ефективно обяснява редица масови изяви. Събития в сферата на военните конфликти, политическите акции, демонстрациите, бунтовете, революциите, спортните изяви. Културата се проявява и чрез поведението на тълпите.

Психоаналитическият подход е представен и от едно друго течение – Хуманитаристиката. Най-известният представител е Алфред Адлер, който дава понятието „холизъм”, като има предвид личността като една вселена. Адлер говори за стил на живот. Начина, по който личността устройва своя живот, комплексният маниер на общуване с околната среда. На този стил на живот са подчинени всички други подробности от структурата на личността.

Социалният интерес – категория, която се опитва да прагматизира взаимодействието м/у човек и общество. Положително погледнато, Адлер счита, че природно зададено за човека е неговият стремеж да изпитва симпатия. Социалният интерес е, фактически, чувство за съпричастност към дадена група, стремеж към кооперативност, а липсата на такъв интерес към социума, Адлер третира като патология. С/д него всички неуспели хора са личности с дефицит на социален интерес. От това психическо разстройство се извежда и агресията като компенсация за чувството за малоценност.
Една от реализациите на чувството за малоценност е неврозата – трайна и по-проблемна изява на комплекса за малоценност.
Друг вид изява е чувството за превъзходство при побойници, самохвалци и диктатори. Той разглежда три психологически типа на основата на различни енергийни нива: управляващият – мотивиран от силната воля за надмощие, която движи индивида в стремежа му да заеме централно място, да победи на всяка цена, да преодолее всички пречки. Показателно е, че се представлява от садисти и разбойници,а недостатъчно успелите, които не са толкова енергични, включват алкохолиците, наркоманите, самоубийците. Уповаващият се тип – чувствителни хора, които изграждат по-плътна/прозрачна преграда м/у себе си и околната среда, която да омекотява сътресенията, но не са така енергични. Те трябва да разчитат на другите да ги преведат през трудностите на живота. Енергийното ниво е сравнително ниско и често се наблюдава отношение на зависимост. Когато са съкрушени развиват редица отрицателни натрапчиви реакции (фобии), формират именно тълпите, градивната част на масовите движения, лесно се поддават на влияние, на непреодолими пориви, импулси, те са по-кооперативни личности и стават добри носители на колективизма, добре поддържат и редица масови интереси. Бягащ тип – личност, която се въздържа от непосредствено обвързване с каквото и когото и да било. Енергийното ниво е много ниско. „Носи се по течението”, без лична инициатива, когато се съчетае с неблагоприятна социална среда може да се наблюдава почти пълна изолация, дори аутизъм. Социално-полезният тип – здравият човек, който се интересува от другите и, който търси енергично, пълноценно и конструктивно взаимодействие с обществото, отношение на „даване и вземане”.

Социологията се формира в началото на 20 век и с друга тенденция, която вече е преодоляна – Бихевиоризмът. Третирането на социалните и културните процеси с оглед на поведенческите модели. Представител е Ханс Айзенк (евреин). Бихевиоризмът е поведението на личността и групите се влияят от два принципни механизма: на възбуда и на задръжка. В зависимост от това дали мозъкът е в активно състояние или е успокоен, се наблюдава активно или пасивно поведение. Айзенк изследва патологии.
Психотизмът, с/д Айзенк, който има принос за идентифицирането на нестабилната личност (психопата), чрез няколко основни симптома: невъздържаност, незачитане на здравия разум и твърде силни емоционални изблици, несъобразяващи се с установените норми. С/д Айзенк, съществува известна предопределеност интровертният тип да се проявява като психопат. счита се, че Бихевиоризмът класифицира в твърде груби рамки и не е много „уважаван” днес.
Семиотиката е дял от културознанието, който се развива в средата на 20 век., т.е. следва психоанализата и черпи от нея. Тя е наука за произхода, установяването и функционирането на знаците и знаковата система. Науката е сравнително нова. Започва с Екзегезата и Херменевтиката. За начало се считат разработките на Сюсюр. През 30-те години на 20 век, Структурализмът на Сюсюр престава описателно-наративния модел на третиране на културните процеси и започва структуралното разглеждане. Много важно за културознанието е отношението м/у парадигма и синтагма. Принципно ново отношение към селекцията и подреждането на наблюдаваните явления. Парадигмата задава наличната база, от която потребителят подбира нужното му, за да го подреди в собствения си конструкт, с което функцията на субекта става пределно ясна – субектът прави нещата. всичко, което знаем е една конструкция. Една от конкретните конфигурации е филологическото взаимоотношение м/у език и реч – langue (парадигма) – parole (синтагма).

Изказът е един от възможните да се реализира, но и много други. Това е една алтернативност, която разклаща упованието в твърдите понятия (което е казано, може да се каже и по друг начин).
Дистрибуцията, с/д Сюсюр, в културознаието, се въвежда с отражението за честотност. Квантитативен момент като критерий за норми и доминиращите моменти определят усещането за правилност и подкрепят статистическите методи за обработване на информацията.
Сюсюр се допълва от руския Формализъм (1915 г.) = ОПОЯЗ. Стремително начало, в което се основава Пражкия структурализъм с Михаил Бахтин, Маяковски, Роман Якобсон. В хода на прехода към по-централизирана монокултурност в СССР, тези автори стават обект на натиск и емигрират.
Имат голямо значение през 30-те и 60-те години. Понятието „литературен ред” – поредица в хронологичен смисъл на думата, структурни определено течение в културната продукция на общността. Архитипове: една жанрова протяжност, която придава стабилност на културната идентичност, т. нар. „сказ” като маниер на повествование, присъщ на славянското повествование, свързан със склонността на наративен изказ, докато романските култури нямали такава нагласа за пространно словесно представяне на нещата. Германският тип на изложение предпоставя по-силно формално, логическо структуриране на изложението, а при романската стилистика има силен наклон към епизодичност, илюстриране на общите твърдения чрез конкретни случаи. Тази идея за литературните редове дава възможност за диахронично проследяване на културния процес като обединяващо звено за едно литературно понятие и да се проследи неговото битуване в различни културни контексти.

Темата за иновацията. Силен мотив в новото възприемане за култура. Официозното виждане за стойностно културно произведение е тематично и политидеологическо. Добро е това, което отразява добро теми и изказва добри послания. Тази антиестетическа концепция се преодолява от формалистите, които твърдят, че едно литературно произведение е интересно, само когато по нов начин представя съдържанието. Проява на принципна смяна на вижданията: не Какво е представено, а Как. Изкуствознанието не се очаква да се изчерпи с един прочувствен преразказ на съдържанието, а с анализ и интерпретация на даденото словесно, визуално, акустично произведение.
Михаил Бахтин – модернизира херменевтиката. Изхожда от класическото виждане за хармонията м/у Аза и Другия – алтруистичната тенденция, от гледна точка на Бахтин са в огледално отношение, така че „Аз съм в Другия”, но и „Другият е у Мен”. Взаимообменът е насочен по-структурално и по-семиотично, следователно произтича един принципен диалогизъм. Култура без диалогичност няма. Принципна отвореност на културните конфигурации. Повсеместен културен шовинизъм. Актуализира се идеята за толерантността. По отношение на знаковата култураот комплексния двусубект Аз и Другия, произтича принципната полуфоничност на модерния текст. Полуфон – многогласовостта на словесния изказ: Когато говоря и друг говори чрез мен. Идеята за социалния характер като основа на всеки знак. Тази интерсубективност е важнапредпоставка за отчитането на фактора „гледна точка”. При формирането на един знак и фактора контекстност – взаимоотношението м/у даден текст/изказ и условията, които го заобикалят.
Теорията на Мишел Фуко доразгръща тази теория. С развитието на семиотиката и дискурсивния анализ при Мишел Фуко стават няколко събития, които определят съвременното културознание.
Семиотиката подчертава значението на знаците в дадена култура. Приносът към културна идентичност (например на кирилицата).
Приносът на културата като знакова система за личностната пълноценност на даден индивид (облеклото, например, със своята знакова страна).
Съзнателно знакотворчество – използването на словесното богатство и на нонвербални езикови съставки на цветове, орнаменти. Културната семиотика обработва основните водещи въпроси: Как се отличават изкуството/културата от естествените/некултурните знаци? Как се отличават тълкувателите на културните елементи от тези на естествените знаци (астрономи, геолози)?
Основни моменти в семиотиката са процесите, като стои въпроса за съотношението м/у знак – тълкувател – послание. Да се определи кое е интерпретатът, източникът н даден знак и да се установи механизма за евентуално моносемиране. Много от знаците са полисемни. Да се оптимизират процедури за установяване на значението е важна задача на семиотиката.
Кодът в семиотиката трябва да се унифицира оптимално. Естествени кодове, например генетичните и за конвенционални, които са добили гражданственост.

Въпросът за медиите като информационна среда в семиотиката – типологизира това по различни критерии. Използваното сетиво, предавател и приемник за трансфер на сигналите.
Социални организации – семиотиката работи интердисциплинарно с теорията на паметта за стойността на музеите, библиотеките, издателствата, редакциите, училищата, парфюмериите, дрогериите.
Според използвания код и правилата за разшифроване, важна е културата, традицията и различните стилистики: барок готически…
Централно в семиотиката е полето за посланието - всяка медия влияе върху посланието: рок концерт и театрална постановка.
Артефактът като термин в семиотиката маркира продукт от културната дейност на човека. Използва се в художествените произведения. Няма принципна разлика между художествените произведения и другите знаци, произведени от човека. Разликата е в това, че при художествените произведения степента на честотност на естетическите ефекти е по-висока.
Ментефакти, т.е. конфигурации, стабилни за дадена културна общност, мирогледни нагласи, вкусове, предпочитания, морални и правни норми, условности, ценности…
„Момичетата не плачат”.- стереотипичен по форма, установена норма по същността си.
Понятието за чест.
Текстът не се обвързва само със словесното състояние. Налага се понятието за мултимедиен текст. Теоретично: всяка линейна последователност от знаци е текст.
Създаването на текстове и тяхното разчитане е работа със символи. Семиотичната дейност в една култура не се изчерпва само с произвеждането на завършени или откъснати артефакти, а и в процеси на знакотворчество, например различни ритуали, празници, церемонии. Понятието за текст трябва да се диференцира за по-практично боравене на ценни и второстепенни текстове. Аргументите за оценка са въпрос на педоговаряне, например билет за трамвай. Стойността на текста се определя от ментефактите. Семиотиката отчита релативно нещата.
Контекстуралността става качество на самия текст. Традиционното компониране на текста е линейно (една част след друга). С компютрите се появява и хайпатекстът. Това има и естетическо значение, т.к. стойността на автора минава на заден план, важна е информацията.
Развиване на по-смислово съзнание на масовите символи.
Символ - дадена формация от знаци, която е стереотипна, конвенционализирана и обединява носителите на дадена култура на принципа на култовото отношение.
Масов символ – Ботев, не само исторически персонаж, а и една определена контекстуралност, национално-идеалистически моменти, конкретна историческа семантика, възрожденски период… Заедно с персонажа се асоциират и текстовете от този автор. Но в масовия символ „Ботев” се включва и една продължителна рецепция, начина, по-който циркулира в училището, название на улици, учрежденския живот, фондации, футболни отбори. Тава е един комплекс от значения, който се концентрира в масовия символ „Ботев”, които далеч надхвърлят конкретиката на подлога.
Така стигаме до културните митове като реално функциониращи комплексни знаци. За митологията като модерни митове - индивидуални самообяснения, често с конпенсираща функция.
Ролан Барт говори за делнични митове като има предвид, че ментефактите не винаги са отражения на обективната действителност, а са конструирани смислови образования, които битуват в едно общество и му придават цялост и единство дори в разногласието, т. е. има големи спорове по отделните биографични моменти от спомена за Ботев, но няма за това дали го е имало и дали е значимо. Делничните митове съществуват като комплексни знаци.
Развитието на една култура може да се проследи чрез развитието на един масов символ.

Етнографията - специфичните условия на живот на новооткрити или по–екзотични културни общности. Най-силното развитие като наука е претърпяла с проучването на популациите на другите континенти. Началото на антропологията е силно белязано от комунициалното съзнание. От европейската към местните недоразвити.
Методологията на проучване на даден културен обект в етнографията се осъществява чрез прилагането на вече готови познавателни и понетийни схеми върху явления, който се оказва, че не се вместват в тези схеми. Така етнографията се заражда и акцентът се премества върху аспекта другост или различност. Погледът от страни остава и се засилва. Наблюдателят е неприсъщ на наблюдавано явление. Това отношение от горе на долу отстъпва на любопитството, възхищението и вече се подготвят условията за възможността, вместо експанзия на културно-шувенистичните европейски ценности, да се практикува културен обмен. Наченки на такива реакции са кръстоносните походи -първата самоосъзната фаза. Много голямо значение в 20 век заемат трудовете на Пледи Строс, който се съсредоточава върху моментите на символичните форми. Защитава една самостойност на чуждите култури, като подчертава самобитността и апелира към промяна мисленето по отношение на мултикултурализъм.
Етнографската перспектива в епохата на електронните медии от втората половина на 20 век се променя съществено в резултат на вече станалата самопонятна бързина на разпространение на актуална информация (новините) и то не само като формално- логическа индикация, а и като сетивен обект (цунамито, 11 септ.) това променя етн. переспектива: светът вече има реални условия за информационен глобализъм.
Маршал МакЛуан – говори за света като едно голямо село - ерата след т.нар. Гутенбергова галактика - епохата на монопола на книгата като медия (от 12-13 век до апогея 18-19-началото на 20 век) и към Постгутенбергската перспектива, където всеки знае всичко за всички. Това бързо разпространение на информацията повишава съзнанието за съпричастност. Етн. перспектива се съчетава с други дисциплини и формира този комплексен културоведски подход. Самите носители на културата са много по-динамични. Интеркултурните конфликти - от края на 20век по-цял свят има мощни миграционни процеси,който също променят вижданията за културата.

Акценти/основно аспекти на съвременното културознание

Определят се от тази необходимост от интердисциплинарен подход. Културознанието се налага като обединяваща всички хуманитарни дисциплини сфера. Човекът – културолог трябва да е доброкачествен дилетант, начетен, любопитен.
Водещи аспекти:
1. Политологията, т.е. изследването на национализма, на културната идентичност с оглед на формирането на колективния субект. Важна е идентичността на индивида. Началото на 20 век се появяват изследвания, които защитават тезата, че културната идентичност на модерния човек е фибридна.
Homi K. Bahbah (индус) – пълен обзор на теориите на етническата принадлежност, ценностните системи, за разпределянето на атрибути като добър – лош в отделните етноси. Казва, че в днешно време има много силна миграция, която поставя индивидите в динамични социални среди, в които те си взаимодействат интеркултурно, така че всеки индивид формира своя идентичност въз основа на тези специфични житейски условия. Един мигрант например, е толкова член на приемащата култура, колкото и народната си. Натурализираният чужденец (от второ и трето поколение емигранти) трудно може да се определи най-вече от етническия произход.
Хибридността е концепция, която до голяма степен примирява дебатите относно етническата принадлежност. Хибридът е една смесица от предпочитани качества и така се осъществява идеята за глобализъм на ниво отделна индивидуална идентичност.

Крайният резултат от десетилетни проучвания (cultural studies), като течения в културознанието. Школи: Бирмингамската и Чикагската. В първият случай става дума за интеграцията на пролетарската култура в цялостния живот на Аглния (50-те и 60-те години), а в другия случай – за противоречията на расова основа. Тези изледвания са предизвикани от ужасяващата реалност в САЩ с много силни форми на расизъм. Тези школи дават отражение в социологията в цял свят и водят до създаването на различни концепции за контролиране и хармонизиране на отношенията между различните етноси и раси.
Във връзка с национализма значение има разглеждането на конфликтите между религиите. Концепцията на Едуард Саид за Ориентализма от 70-те, който подлага на остра критика начина на възприемане на ориенталската култура от европейците. Твърди се, че съществуват много предубеждения, който третират Запада, като напредничав, просветен, а Ориента като пространство на мистериите и оттук Запада се самоналага като контрольор и организатор на това „нецивилизовано” пространство. Тази дискусия по повод на кризите в Близкия изток е още от 70-те. Саид и други подлагат на аргументирана критика и медиите като генератори на представи. Критиката е за това, че се тиражират, предварително консултирани с власт имащите тълкувания на събития, че група от „малодушни интелектуалци” – журналистите, участват в идеологическо манипулиране на зрителите.
Отношението между половите – джендър (обозначава отношението между половите в социален план). Проблемите са два:
- отношението към феминизма като социологическо течение. От днешна гледна точка, ранен феминизъм – 50-те, 60-те години на 20-ти век (Симон Дивоар), Еманципацията на жените в социалното пространство) целта е да се постигне равнопоставеност, не само равноправие.
- В Централна и Западна Европа е много съществен проблем – пауарфеминизма (силов) се определя 70-те, 80-те и като стил на културно поведение с агресивно присъствие на жените в публичното пространство. В стремежа си да наложат равнопоставеност прилагат способи и критикуват мъжете (агресивност, липса на толерантност…). През постфеминистияния период тези феномени се успокояват. Ако в началото феминизмът се интересувал от подтисничеството на жената, в постфеминистичнта фаза това не е централен момент.
Човек не се ражда с пола си – полът се създава в рамките на социализацията.
Чуждостта като предмети на Кинологията (наука за другия) – Как може да се фиксира, опише и ограничи чуждото? Изработват се критерии за различност, които да служат за един съпоставителен културен анализ. Дискусии за толерантността – силна традиция от европейското Просвещение насам. Очевидно е, че съществувало и ще съществуват антисоциални прояви, които обществото в името на собствената си сигурност трябва да избира. Дискусиите за смъртното наказание, за условията на отнета свобода, попадат тук, за консистенциите при оценката на даден индивид като обществено опасен, за начина, по който може да се определи една патология – винаги се свързва с културните измерения на обществото. (Самюел Хънтингтън и тезата му „сблъсъка на цивилизациите”) – един от критиците на идеологията за повсеместна толерантност. Той е пример за това, че е необходим консенсус за определяне на нетърпимост по отношение на обществено опасните фактори.
Въпросът за паметта – формите, под които една културна общност помни своята идентичност. Различията м/у два формата колективна памет: комуникативната (живата, носена от конкретни физически индивиди, памет за всичко, в рамките на най-много 100 години, 3 поколения). Четвъртото поколение няма спомен, т.к. разказите за даден факт са твърде опосредствени. Отношение м/у индивидуалната и колективната памет. До колко, след като говорим за хибридна идентичност, може да се говори за индивидуална памет при уседналите?

Критерии за съпоставително културознание

1. Критерият „родовост и безродовост” – качествено присъщо свойство на дадена култура е това дали в манталитетната нагласа на носителите на дадена култура съществува диспозицията родовост или безродовост. От безродовите култури произтичат следните ефекти:
- в публичното пространство не се толерират лични отношения;
- има ясно очертано разделение м/у частен и служебен контекст;
- цени се осъзнаването и назоваването на проблемите и нещата се казват ясно и деликатно;
В бизнес отношенията се подхожда с еднакво уважение към всеки клиент. Отстраняването на неспособния служител от работа става бързо и лесно. Бизнес партньорството не се смесва с приятелството и трае докато трае изгодата. Позитивната оценка към индивида зависи от личните му постижения, а не от оказаните му почести и следователно от организационните нагласи, безродовата нагласа цени индивида, поставя акцента в/у осъзнатото взаимодействие и има тенденции към либерално решаване на конфликтни ситуации.

При културите с родов манталитет, бизнес партньорството стъпва в/у приятелски отношения. Често в служебната сфера има изразена семейственост, непрофесионалното поведение се търпи и подминава с мълчание. Съществува страх от открити дискусии и се диференцира отношението към клиентите с оглед на други личностни нагласи, присъщи на бизнес отношенията. Оценката на индивида зависи от принадлежността му към нашата/ненашата група. Родовата култура е на фамилиарно общуване и на намекнатите взаимоотношения.

2. Отношенията към властта – съществуват култури, които като идеология почиват на равновластие и други, които са неравновластни по първична презумпция.
а). управленческите позиции в нервановластните култури се заемат от елита на индивида. Индивидите от водещите позиции в обществото се ползват с много привилегии. Лидерите сами вземат решения, не търпят възражения и имат много добър усет за настроенията на служителите си и се стремят да контролират на принципа на централизираност. В общностите, където го няма този йерархичен (патриархичен) манталитет, началникът е един координатор на груповите виждания. Решенията се генерират в условията на неритуализирани дискусии (small talks). Когато лидерът вземе решение е готов да носи отговорност, да търпи критика и да подаде оставка. Отношението, което има един служител към началника си, е съпоставимо с отношението на гражданина към държавния апарат. Затова критерият за равновластни и неравновластни култури е общоприложим.

3. Отношение към причинно-следствените връзки. Счита се, че това може да отграничи културите. Съществуват култури с вътрешна причинност. В такива култури индивидите имат убеждението, че лично могат да носят отговорност за собствения си успех. При тях от значение е обучението на индивида, т.к. се залага на собствените качества (умение за прогностика, инициативност, перфекционизъм и надежността - спазване на уговорките на всяка цена, точност във време-пространство, много висока оценка на взетите мерки за сигурност). Защита на личната неприкосновеност. Това усещане за вътрешна причинност дава на носителите си убеждението за исторически континуитет. Култури, които виждат историческа устойчивост във вековното съществуване, независимо от трансформациите и промените, които се възприемат като обновление.

Докато при културите, които не възпитават такова усещане съществува една интуитивна нагласа, която кара индивида да реагира във всеки конкретен случай по спонтанен начин. Идеята за случайността може да доведе до принципен фатализъм/ примиреност с мисълта, че обстоятелствата определят качеството на живот, което води до силно понижена инициативност.

4. Тревожност/спокойствие на дадена общност. В тревожните култури се очаква във всеки момент да се обявят конкретни и ясни правила на действие. Не желаят да разчитат на импровизации. Очаква се, при предварително зададени правила да, добрият служител да не своеволничи. Организационно съществува една ясна структура. Знае се кой на кого е подчинен. Всеки има само един пряк началник. На всеки се възлагат лични отговорности.
Докато в спокойните култури съществуват по-неустановени/по-гъвкави граници м/у отделните звена. Манталитетът в отделните индивиди е по-уравновесен и открит към нови моменти. Един пример за тревожна култура е германската популация, а за спокойна – скандинавските общества. Франция – тревожна.

5. Напоритост/ меката. Напористите – съчетание с безродовост и спокойствие. Индивидът се стреми да изтъкне повече своите предимства. Културната общност като цяло реагира при интеркултурните взаимодействия експанзивно. Проявява тенденции към доминиране. Счита се, че трябва да се работи само с най-добрите. По-слабите водят до понижаване на собствения комфорт и успеваемост, т.к. колективизмът е насочен вертикално нагоре.
Меките – във висша степен толерантност към компонентите в системата, които не са достатъчно асимилирани. Принципна дискусия и обикновено се търсят рационализирани промени за премахване на системата.

6. Жертвоготовност – най-ясно изявен нагон за жетрвоготовност се наблюдава при далекоизточните култури (Китай, Корея, Япония). Тази готовност на саможертва в името на собствената общност определя успеваемостта на групата в чужда среда. (Работници китайци и американци: китайците са отлични когато са в група и безименно, а американците са най-слаби и имат нужда от време да се стиковат в екип.)

КОНСПЕКТ

1. Исторически преглед на понятието „култура”.
2. Наука за културата и представители.
3. Основни аспекти и теми в културознанието.
4. Критерии за съпоставително културознание.